В последната статия, посветена на лидерството ще се спрем на една относително нова теория:
Лидерство, базирано на Емоционална Интелигентност (EI Based Leadership –Goleman et al)
Концепцията за Емоционална Интелигентност (ЕИ) е сравнително млада и нейното пренасяне върху HR практиките предлага доста вълнуващи възможности за развитие на човешкият капитал. Разбира се, и за развитието на лидерските качества. Като използват за изходна точка концепцията на Bass (transformational leadership) Goleman, Caruso и колеги създават модел за лидерство чрез ЕИ. Концепцията описва както няколко стила, така и множество компетенции, свързани с поведения асоцииран с дименсиите на ЕИ.
Авторите описват 6 стила- Visionary, Coaching, Affiliative, Democratic, Pacesetting, Commanding. Смятаме, че при превода ще се загуби много от контекста, който носят имената им и поради тази причина предпочетохме да оставим на английски. Като сполучливо използват сравнението между музикален оркестър, където всеки инструмент има свой характеристики, своя тоналност и обединени заедно под ръководството на диригента, могат да изсвирят една мелодия по перфектен начин, Goleman и екипът му описват влиянието на всеки един от стиловете върху това:
Как изгражда връзки в екипа
Как влияе на организационният климат
В кои ситуации води до ефективност на представянето
Коя от компетенциите на ЕИ е „водещата му страна“
Разбира се, като толкова скорошно създадена, тази теория все още чака своите емпирични доказателства и инструменти за практическо приложение, но като знаем скоростта, с която теорията за ЕИ се развива, нищо чудно да се събудим утре и някъде вече да има създадени и въпросници за установяване на стиловете, както и методики за развиване на уменията.
Приложимост в практиката:
Несъмнено концепцията за ЕИ като цяло има сериозна приложимост в HR практиките. В тази си част теорията за лидерство чрез ЕИ е важна част от усилията, които се полагат последните години, за да се навакса в толкова важната работа с емоционалната страна на човешкия ресурс- нещо, за което тепърва все повече ще се говори, пише и коментира.
Ние със сигурност вярваме в практическата приложимост на концепцията, а липсата на системно описани техники за развитието на ЕИ лидери по-скоро ни амбицира, отколкото да ни обезкуражава. В края на краищата една от основните поуки от работата с ЕИ е, че отговорите седят извън зоната на комфорта, а откриването им е свързано с известна доза емоционално страдание и дискомфорт.
На края, за трети последен път ви насърчаваме да се включите в дискусията, като ви задаваме въпроса:
Водени от желанието да породим дискусия сред професионалистите, работещи на HR фронта за практическата приложимост на лидерските теории, екипът на HR Support ltd започнахме с публикация по темата през месец март.
Целта ни е като представяме нашият прочит на теории, които смятаме че са още „живи“ и актуални, да чуем и вашето мнение, предпочитания и номинации по този явно все още отворен въпрос- какво е лидерството?
Тук е мястото да благодарим на всички, които писаха, изказаха мнения, взеха отношение по теорията за ситуативно лидерство, която представихме предишният месец.
Теорията, на която ще се спрем в тази статия е:
Лидерство от пето ниво(Level 5 leadership- J.C.Collins)
Тези от вас, които са чели книгата на Collins “From good to great”, сигурно ще се съгласят, че тя е въздействаща и кара човек да се замисли- за това кои всъщност са важните качества за един истински лидер. За да опише такива лидери, Collins често използва думата велик (great), а една от ключовите фрази, използвана многократно в книгата е заразителната: “Good is the enemy of great”. Сигурни сме, че не е нужен превод.
Collins представя теорията си като нещо, възникнало случайно в следствие на изследване, направено с цел да открие какво отличава една истински успешна компания от друга, която е просто печеливша. В изследването са включени около 2000 компании, приблизително 30 от тях са определени като велики (което е 1.5%). В тях са открити съществени разлики в начинът на управление, организационната култура и развитието на компанията. Според автора на чело на тези компании стоят точно такива лидери, които той определя като level 5.
Те се характеризират с особена скромност, всеотдайност и ниско себелюбие. Под последното се разбира, че такъв тип лидери не са център на вниманието, не блестят с харизма или неповторимо присъствие, не демонстрират голямо Его. За разлика от много други добри (но не велики) лидери, определени като level 4, които заслепяват с блясъка си, с присъствието си и с огромното си Его. След като напуснат компанията тя съвсем скоро се срива- като още едно доказателство за това колко са ценни и незаменими!J Разликата с level 5 е в това, че последните оставят след себе си развита, самостоятелна и оптимално функционираща компания за десетилетия, след като са излезли от управленска роля.
Collins използва изключително образната метафора, за да опише поведението на level 5. Според него лидерите от 5-то ниво в ситуации на временен неуспех на компанията, докато е под тяхното управление, търсят виновника в огледалото и казват “Аз сгреших!“. Същевременно причините за успеха се търсят като се гледа през прозореца: Ето хората вън на двора на компанията, колегите, екипът и техните усилия са истинската причина за успеха ни!
При level 4, лидерът с голямо Его, нещата са обърнати- причината за успеха винаги се търси в огледалото, а неуспеха се обяснява с това, което се вижда през прозореца.
Приложимост в практиката:
Теорията за Лидери от Пето Ниво сама по себе си е различна от много други и е примамлива като отправна точка за работа в HR контекст. За съжаление такива лидери трябва по-скоро да се откриват, отколкото да се изграждат. Позовавайки се това, което сме чели и знаем нито Collins, нито негови последователи са изработили системна методика за развитие на описаните лидерски качества. Може би чрез индивидуален коучинг такива поведения би могло да се провокират, но както знаем това също е една голяма въпросителна. Друг довод по посока слаба приложимост на концепцията е факта, че само 1.5% от организациите в USA, където е провеждано изследването, са level 5. Като се замислим, след като в страна с такива традиции в бизнеса, подобни лидери са по-скоро като бели лястовици, какъв ли е шансът да видим такъв в България? Трябва да бъдем откровени и да ви споделим, че сме срещали такива лидери, но техният опит не е добит в нашата среда.
Очакваме вашите коментари по немата и отговор на въпроса:
Лидерството със сигурност най-експлоатираната от всички теми, присъстващи в организационното пространство. Феноменът лидерство провокира интерес в много научни направления, които колкото и близки да са, предлагат различни перспективи. Психология- организационна, индустриална и личностна, мениджмънт, поведенчески (и невро) икономикс, социология, политология и т.н.
Както често става една част от създадените теориите остават без реално приложение в практиката и биват „отмивани“ от ефекта на времето. Примери много.
Да си спомним за Алфред Адлер с неговият инстинкт за власт и доминиране (това е същият Адлер, който заедно със З.Фройд и К.Г.Юнг „наляха „основите на психоаналитичната теория в края на 19 век). Изглежда приносът му отдавна е забравен.
Теориите за „великият човек“ (The great man theory of leadership), създадена от Thomas Carlyle е друг такъв пример. Без да навлизаме в подробности, само ще споменем факта, че тя е била вдъхновена от лидери като Гай Юлий Цезар, Александър Велики, Чингис хан, а по образование Carlyle е историк.
Личностно центрирана (Trait) теория на Gordon Allport е поредната концепция, вдигнала много шум за времето си. Базирана върху 4000 английски думи, тя описва поведения свързани с лидерството и извежда 3 трейта.
Големи надежди са възлагани и на Поведенческите теории (теория на ролите- Pfeffer), Лидерството чрез участие (Lewin; Participative leadership), Лидерство на промяната (Burns; Transformational leadership). Списъкът може да бъде дълъг и отегчителен. Целта ни, разбира се, не е да ви отегчим.
Желанието ни е да породим дискусия сред професионалистите, работещи на фронта в HR и консултантската практика и така да изведем концепциите, които се възприемат като практически и приложими в съвременният корпоративен свят.
Ние също ще предложим нашият прочит и гледни точки за теориите, които смятаме за още „живи“ и актуални.
Ето я и първата:
СИТУАЦИОННО ЛИДЕСТВО (Hersey and Blanchard)- началото на съвременните концепции.
Може би най-голямото предимство на тази теория, създадена между 1970 -1980 години, е това че разглежда лидерството като поведенчески модел, който е подходящ или НЕподходящ за съответната социо-икономическа ситуация. Като разделят поведенията на лидера спрямо два критерия: 1. Отношение към задачата 2. Отношение към човешката страна на управлението, авторите извеждат четири типа поведенчески профила, като ги наричат S1, S2, S3, S4.
В последвалите си проучвания авторите правят принос и към темата мотивацията на служителите от съответният лидерски стил и извеждат 4 типа мотивационни поведения- D1, D2, D3, D4.
Приложимост в практиката:
Последните години, налагащи управление в криза, върнаха част от усещането за валидност и приложимост на тази теория, защото показаха ясно как рязката смяна на ситуацията изисква рязка смяна на стилът на управление. Тези, които успяха да го направят, не позволиха кризата да повлияе така силно на екипите им.
Все пак, най-голямата слабост на теоретичният модел на Hersey § Blanchard е малкото разнообразие от стилове- само четири. Това до голяма степен е обект на доразработване от последователите им, като към момента има автори, които предлагат седем стила, а един от най-популярните тестове за определяне на лидерският профил разглежда 8 такива (L.J.I.- formula 4 leadership). Смятаме, че като инструмент и теоретична основа L.J.I. е доста практичен и успешно може да се използва в процеси на коучинг, менторинг, тренинг програми или просто за личностно развитие.
Следващият месец ще представим друга лидерска концепция, а до тогава очакваме да се включите в дискусията като отговорите на въпроса:
Липса на доверие и страх от конфликти са първите два гряха, за които говорихме. Те са „подготвили почвата“ за третия известен още като отсъствие на мотивация. Всички знаем колко деструктивно може да бъде това за индивидуалното представяне на служителите, но следвайки моделът на Lencioni, той поражда нещо още по-деструктивно за самата организация и то е усещане за неопределеност, липса на стандарти, занижени очаквания.
Поради фалшивата хармония породена от страхът от конфликти, пазеща чувството за неуязвимост никой не е представил мнението си за пътя, по който трябва да върви екипа. Всеки привидно се е съгласил със стратегия, стандарт или с липсата на такива. Като резултат никой не вярва истински в пътя, който се очаква да извърви.Това се отнася с още по-голяма сила за мениджмънта, който освен да извърви този път трябва и да преведе екипите си по него.
Когато мнението ти не е чуто, когато предложенията ти не са били обсъдени – никой не е „отдаден“ на целите на компанията. Никой не е „купил“ настоящата стратегия и затова тя се следва само на думи. Тук идва въпросът дали, за да достигне да пълна ангажираност на екипa, винаги е нужен консенсус? Ще отговоря директно с думите на Lencioni:
„За бога не! Консенсус на всяка цена може да бъде нещо ужасно, което парализира екипа – в желанието му да се угоди на всеки. Това което е градивно се нарича да НЕ се съгласиш на 100%, но ДА се посветиш на постигането на 200 %. В края на краищата всеки има нужда да „претегли“ решението преди да се съгласи с него или не, но когато види логиката му ще е много по-склонен да го следва дори и скалата на вътрешните му емоции да е леко дебалансирана. Стига и неговата версия да е чута и зачетена.“
Дали сте попадали на подобни екипи? Сигурни сме в това.
Сигурни сме, че голяма част от вас вече са прочели книгата на Lencioni „The five dysfunctions of the team“. Ако е така, ще се съгласите, че би трябвало тя да е една от настолните книги за всеки организационен консултант. Понеже четенето на книги не ни прави по-добри професионалисти, ако не споделим и приложим на практиката наученото, искаме да провокираме вас- нашите приятели да преживеем заедно поуките от тази интересна творба.
Всеки месец – до януари 2014 ще посвещаваме по една статия на тези „смъртни грехове“. Ще споделяме опитът си и ще търсим да чуем вашия в желанието да се изградим като професионална общност и да се развиваме.
Ето го и грях №1: ЛИПСА НА ДОВЕРИЕ
Каква изненада…
Ще кажете- думата доверие е толкова дъвкана. Обикновено тази тема се свързва с желанието за споделяне или изказване свободно на критики вътре в екипите. С даването и приемането на обратна връзка, с мотивацията. Lencioni дава една по дълбинна перспектива на понятието като говори за доверие, базирано на уязвимост (vulnerability based trust). Според него истинското доверие е свързано с превъзмогването на страха от това да бъдеш уязвим от останалите в екипа и да изоставиш поведенията асоциирани със задкулисие, защитно поведение, налагане на маска на безпогрешност. Истината, с която сме абсолютно съгласни е че екип, изграден от непогрешими специалисти говори само за едно за това, че в този екип никога не се отива до и отвъд предела на възможностите му. Никога не се подлага на съмнение статуквото. Че винаги се играе безопасно и че това обслужва нуждата на хората да се чувстват НЕУЯЗВИМИ.
Истински сплотените екипи не се страхуват да „покажат мръсното си пране“. Хората в тях признават за своите грешки и своите слабости само поради една причина- понеже не изпитват страх от това да бъдат отхвърлени или „репресирани“. Може би това е най-важната част от груповата кохезия, която разграничава типичните от великите екипи.
Както винаги тази тенденция се подхранва от типа на лидерство в организацията. Ако имате лидери издигнати на пиедестал, които както си спомняме от близкото минало са прави дори и когато грешат, не можем да очакваме кой знае колко по-различни поведения и надолу в организацията. В тази връзка се сещаме и за един от съветите на човека, сочен като бащата на теорията за ситуационното лидерство Paul Hersey „…най-силната причина да те приемат за лидер и да те следват, а не просто ти се подчиняват е да те виждат като човек, а не като идеализиран образ. Как да го постигнете? Много е просто. Показвайте слабостите си, признавайте грешките си и позволявайте на другите да виждат как ги преодолявате…“
Защо все по-често виждаме гневни хора? На улицата, в офиса, в магазина….. Гневът е емоцията, за която психолозите са длъжници в намирането на по-ефективните подходи за преодоляването й. Справянето с нея и с последствията, които причинява, ефекта й върху индивида и групата са едни от основните въпроси стоящи пред науката за човешките отношения следващите десетилетия.
Според изследване на Blake and Harmin (2009, New York) гневът и причинените от него последствия са били в основата на:
55% от случаите на издаване на присъди с продължителност над 3 години
42% от случаите на уволнение на дългосрочно работещи служители
38 % от случаите за доброволно търсене на помощ от психотерапевт и 71% от случаите на принудителна хоспитализация
70% от провалените взаимоотношения в личен и семеен план
61% от загубата на постоянни клиенти
33% от причините за провал на топ мениджъра на една компания по отношение на разпознаването му от служителите като техен лидер
Не можем да не забелязваме какво се случва и в нашето общество. Не глада, а гневът е този който изкара хората на улицата (както и редица други чисто български фактори )
В следващите няколко месеца ние, екипът на HR Support ltd, ще посветим статиите в блога ни на това да разгледаме предизвикателствата, пред които тази емоция ни поставя в корпоративен контекст и заедно с вас, нашите колеги и приятели, да потърсим успешни модели за справяне с нея.
Нека да започнем от „главата на рибата“ и да се вгледаме в ГНЕВНИЯ МЕНИДЖЪР.
Всички сме го срещали. Той управлява като създава усещане за вина, страх и принуда в екипите. Често това е човек, който има потенциал да бъда лидер, но гневът го превръща просто в един „голям шеф“.
Влиянието, което оказва над служителите е наистина сериозно. То може да варира от преживявания на страх и потиснатост до пълна загуба на мотивацията за работа, дори саботаж на усилията в екипа.
При всички положения гневът, особено когато говорим за хронично управление през гняв, екстремен авторитаризъм и нисък контрол на емоцията, води до разцепление в екипа. В желанието си да се запази от гнева всеки човек реагира различно. Едни се опитват да му се противопоставят и да отговорят на „огъня с огън“. За тях е ясно какво става. Конфликта с мениджъра често е повод за уволнение, преназначаване, напускане…така най-борбените от екипа си отиват.
Други реагират като се идентифицират със силния, колкото по-силен и гневен е той, толкова повече гледат да го убедят, че са му лоялни, ценни, че го „обичат“. Смятаме, че всички от нас са запознати с термина „Стокхолмски Синдром“. Да, така гневният мениджър се обгражда с вярна армия от послушни, ласкателни и изпълнителни служители. В желанието си да са по-близо до „лидера“, те често са принудени да доносничат, да казват на черното бяло, да премълчават…… И ако е останал екип след всичко описано си, представете климата в него!
За щастие има и трета категория хора- тези, които седят настрани от нещата. За да не се включат в играта на гнева, конфликта или подчинението, те поемат риска да се усещат изолирани, неразбрани, самотни. Чели ли сте „Чужденецът“ на Албер Камю? Ето така се усещат! Тяхната сила е в това да оцеляват, в умението им да си запушат ушите, затворят очите и да продължат да си вършат работата. Защото я обичат? Или защото нямат друг избор? Благодарение на тях все пак такива работни групи продължават да произвеждат някакъв резултат.
Какви са пътищата, по които можем да тръгнем, за да излезем от така описаният сценарий?
Да се смени ли мениджъра? Това често носи много негативи за организацията.
Да се работи ли с него? Как? Тренинг, коучинг, терапия…?
Какво да се прави с екипа?
Ето това са темите, които ни се иска да обсъдим с вас.
Пишете- чакаме да споделите опита си, всяко мнение е ценно!
В последната статия, посветена на лидерството ще се спрем на една относително нова теория:
Loading ...